Близки срещи със смъртта

Онзи ден смъртта ми напомни за себе си. За четвърти път. Това става винаги, когато отнесе близък човек.

Един приятел каза веднъж, че на погребение хората не плачат за отпътувалия, а за себе си. Страх ги е, че това може да се случи и на тях. Шокирани са, когато открият че не са безсмъртни. Ужасяват се от това колко са преходни и крехки. И как за един миг всичко може да свърши. И да остави хиляди мечти неизпълнени, дори още повече желания неосъществени (ей, ама аз смятах да обиколя света, и да поживея в Бразилия, а след това може би в Истанбул, и да допиша онази книга, и да кажа на родителите си че ги обичам, и да заговоря онова момиче...)

Съгласна съм, но има и още нещо – връзката с починалия. Човек винаги се пита, какви бяха последните ми думи към него? Защо не прекарвах повече време с него? Обвинява се че не му е показал достатъчно ясно какво изпитва към него. Бори се с чувството на загуба и празнота. Съжалява за неща, които е направил, и които не е. И за такива, които вече няма да може да направи. Изпитва гняв към вселената, за това че е несправедлива и все грешните хора отнема.

А всичко може да е по-различно. Ако във всеки един миг осъзнаваме, че утре всичко може да свърши, ще живеем съвсем различно, в един много по-съвършен свят. Свят, в който си освободен от всякакви чужди очаквания, от страха от провал, от лъжливото усещане че има време. Свят, в който всеки взима най-доброто решение във всеки един миг. Тук и сега.

Но това естествено не се случва, особено когато човек е млад. Младите винаги живеят с презумпцията че са безсмъртни. Аз не съм изключение. И затова сега съжалявам. Съжалявам за дългите смешни философски спорове, които няма повече да водим, след безброй изпити ракии. За всички реплики на Камен Донев, които няма да можем цитираме до безкрай, без да ни омръзне. За пропуснатите екскурзии, по време на които можехме да се хилим на поне още толкова вицове от Северозапада. За всички пъти, в които те оставих да се почувстваш неразбран, защото бях твърде заета, за да ти покажа че разбирам, много добре разбирам даже.

Надявам се ти да не съжаляваш за нищо. И да си бил щастлив в онази ужасна секунда. Дано си на по-добро място и се смееш на нашите тривиални терзания.

Почивай в мир, приятелю.

Блогването като ексхибиционизъм

От известно време насам си мисля дали и аз да не си спретна един блог, но досега не се престрашавах. Срува ми се че разкриването пред толкова необятна публика си е тотален ексхибиционизъм, а и писането (да не говорим за публикуването) никога не ми е било любима дейност.

Но, някои намеци на съдбата (винаги има такива, само човек да е готов да ги види :)) напоследък ме накараха да си кажа "какво толкова", ако няма на кого да кажеш някои неща, то поне трябва да можеш да ги напишеш. Попаднах на едно чудесно забавно и мотивиращо писание тук. Всъщност, точка 2 и 3 ме мотивираха да се слея с тълпата (тоест с блог общността), а останалите изброени от Георги причини просто ми се сториха забавни.

В края на краищата заключих че искам да опитам да си подредя мислите (за което писменото изразяване помага) и да проверя има ли хора, които мислят (или не мислят) като мен.